Ако красотата ни залее,
ще го направи бясно.
Ако имаше един облак насред зимното небе,
щеше да е тъжен и мрачен.
Думите биха били ограничени, 
разбира се, ако имаше значение.
И нощта тайно се прекатури на билото на хълма.

Седем луни спяха и седем луни се сменяха.
Идваха една след една.
Сякаш нещо ги караше.
В края на приказката не се разбра какво е то.
Алиса би попитала,
но тя бе изчезнала в дълбините на някакво пространство,
по- късно, наречено дупка/бездна.
Аз бих казала, че е магия, защото...
знаете, магията е необичайна и това я прави някак си прелестна...
предполагам.
Вие, чисто и просто, може да го наречете астрономия.
Няма да се обидя.

Пазачът на самотната галерия спеше
и нещо го пробуди.
Чу потракването на прозореца и отиде до него.
Луната стоеше, там, горе, и се переше със сиянието си.
Толкова поразяващо, толкова смразяващо и толкова...
пагубно.

Книгата леко се разгръща от студения вятър.
Винаги съм смятала, че такива температури трябва да бъдат забранени.
Но пък са толкова красиви.
Снежната пейка под замъгления блясък на уличната лампа,
покритата със сняг вила, която свети жизнено, 
а пушекът от нея се губи във вихрушката.
А  защо не и белите дълги коси, невероятно светлата кожа
и червените кокалчета,
които търсят малкото останала топлина от запалката,
светеща, заедно с другите хиляди на концерта.

Втората луна взе страниците от книгата
и ги сплете в безпорядъка със студа си.

Куклата с големите зелени очи, 
розовите устни и гладката кожа бе жертва на третата луна.
Тя просто я продаде на нищото.

Четвъртата астрономическа луна се завъртя най- бързо.
Сойката, сгушена в гнездото си,
припяваше мелодий на себе си под топлото крило.
Но нещо я прекъсна.
Нотите се изгубиха в тишината на дърветата, въздуха и нощта.

Петата луна не се появи.
Може би беше различна, може би беше уморена,
може би нямаше желание да идва.
Може би предпочиташе сигурния уют на дома.

Тя се опита да вземе улицата в полунощ.
Онази, по която още блестеше дъждът.
По която колите не минаваха много често, но пък бяха шумни
и я правеха копнееща.
И шестата луна успя.
Изтръгна я и я поведе.
Хората, които минават оттам, все още спират и се питат
"къде отиде онзи път?" и къде отиде онази улица?"
Но не знаеха.

Седмата луна беше най- красива.
Сияеше и очароваше всичко.
Беше непосилно да издържиш на суровия й, изваян поглед.
Но тя взе най- важното.
Хорските души.
От тях останаха само огризки, отрепки или някакви бели опаковки.
Те станаха студени, но не по онзи начин, а по другия.
Онзи, който не ни се нравеше.
Но го приехме и заживяхме с него.

Сега ще кажем, че сме били щастливи до края на жалките ни дни,
но това няма да е истината.
Ще разправяме, че сме живели хубав и пълноценен живот,
но ще измамим.
Ще кажем, че сме изпитали болка и тъга,
но ще излъжем.
Ще кажем, че сме обичали и мразили,
но ще сгрешим.