Беше вир вода. Дъждът се стичаше по врата и лицето й. Дрехите й бяха подгизнали, а бузите й бяха черни от стеклата се спирала. Отвори врата и закачи мокрото си палто на древната закачалка, оставена от предишните собственици. Жилището й бе малка боксониера, закътана в малките, но шумни улици на гротеския град. Елеонора беше висока с дълги прекрасни крака, които винаги носеха с токчета. Черни. Тя смяташе, че черното е онова загадъчно нещо, което я прави привлекателна за околните, а чрез високите токове, подчертаващи стегнатото й тяло, показваше колоко твърдо държи, че е над всички останали. Както винаги откъм прозореца лъхаше на рози, от долния етаж, и оцет, чийто произход така и не разбра. Както и да е. Това не касаеше Елеонора.  Тя блъсна прозореца и го затвори. Вятърът бе разпилял всичките й писма. Събра ги от земята и ги остави. Тя взе изстуденото вино и една стъклена чаша, наля си и остави бутилката в кофата с леда, а чашата на дискретната масичка с извити крака. Отвори кутийка, от времето на Барока, и оттам взе една пурета, чийто аромат се набиваше се право в нея и тялото й. Седна на канапето, взе чашата и запали пуретата. Започна да разглежда писмата. Сметки, сметки, реклами, сметки, обяви, обяви, златен плик.  Златен плик?! Нямаше ни адрес, ни получател. Просто си стоеше там, странно изглеждащ, на базата бели скучни писма. Отвори го със сръчност на каквато нежните й ръце не бяха свикнали. Листът отвътре бе перлено бял, изцяло чист. Освен в средата. Там имаше малки ръкописни букви, които гласяха.
  "Всеки в края на краищата се оказва някой друг."  

Някой друг, в какъв смисъл?

Всъщност това е цитат на Оскар Уайлд от "An Ideal Husband (Идеалният мъж)". И там се има едно предвид, но всъщност, ако разгледаш цитата можеш да го видиш от различни ъгли и аспекти.
Често хората се оказват хипокрити, а може би пък това е заложено във всеки един от нас, малко или много.
Може и да се разгледа как ние хората не познаваме себе си, а само имаме бегла представа. И в един момент, когато вече сме на една определена възраст, добиваме виждаме себе си по друг начин и тогава разбираме що за хора сме.
И това са само два варианта. Исках разказът да е независим и да е отворен към много перспективи.
Опитала съм да подтикна читателят да мисли, защото, както казах, значението не е само едно.